“Нашата свобода от нас си зависи”. 202 години от рождението на Георги Раковски.

Снимка: "Уикипедия". Лиценз: CC.

“На 2 април 2015 г. в 11:30 часа в градина „Чайка“ на улица „Г.С. Раковски“ ще бъдат поставени голяма карта на софийската улица и карта на България, на които присъстващи и минувачи ще могат да напишат на специални картончета история или спомен от историческо събитие, свързан с адрес на улицата, региона или с друг град в страната.”

Така започва своя живот “Моята българска история” - историческа програма на MOVE.BG, която популяризира българската история чрез инструментите на новото време. Вече 8 години сме посветени на мисията да събираме, съхраняваме и популяризираме общото ни минало в интерактивна карта на България и света, проследявайки линията на времето и отбелязвайки всяко колективно и индивидуално постижение на нашите предци. 

Но за “Моята българска история” личността на един от героите на Българското възраждане, заема специално място в генезиса на проекта. Това е фигурата на Георги Раковски (1821-1867). Не само защото “Моята българска история” започва своето официално съществуване в деня на рождението на възрожденеца, но и заради самата негова личност. Бивайки политик, дипломат, идеолог, публицист, изследовател на българската история и култура, просветител, “патриарх на националната революция”, демократ, Раковски е човек, отдал съществуването си на отечеството си. Идеалът за свободата на България у него е движеща сила. Затова и не случайно негови са проницателните думи “Нашата свобода от нас си зависи“. Личност като Раковски, притежаваща “голям идеен размах”, бива оценявана високо от историческа наука. Едни от големите български историци като Михаил Арнаудов, Иван Шишманов, Димитър Страшимиров, Боян Пенев и др. посвещават свои изследвания на житейския път и дело на котленеца в миналото. В наши дни продължава публикуването на редица научни изследвания, посветени на Георги Раковски.

Георги Раковски, макар и “постепенно…изместен от отреденото му в народната памет първунствуващо място” от личности като Васил Левски и Христо Ботев, остава първопроходецът и визионерът, който е “далеч надхвърлил тесните рамки на своето време.” Тук ще направим обаче едно важно уточнение, цитирайки един от утвърдените съвременни изследователи на Българското възраждане - проф. Пламен Митев. В сборника, публикуван по случай 200-годишнина от рождението на Г. Раковски, проф. Митев споделя следното мнение: “Не одобрявам популярните днес класации на националните ни герои в стил кой е по по-най и последователно отстоявам разбирането, че не трябва да съизмерваме с общ аршин  възрожденските си дейци, защото всеки поборник, независимо от позициите, които е заемал в съответните конспиративни структури, и независимо от личните си идейни предпочитания  заслужава нашето признание, тъй като не е стоял със скръстени ръце и не е чакал да му се  поднесе свободата на тепсия.” 

Животът на една преломна личност

Личности като Раковски “от епохата на Българското възраждане се „раждат“ с оглед на специфичната атмосфера, в която са родени, израстват и работят. От друга страна, тези дейци се „създават“ посредством образованието, което получават и натрупания житейски и професионален опит.” Те изиграват важната роля да бъдат част от поколението, което приема за свой дълг и цел “да подготви окончателно  политическата и социалната еманципация на българското общество в напълно демократичен  дух”. Подобна роля има и Георги Раковски. 

Съби Стойков Попович, или инак Георги Раковски, е роден на 14 април (2 април, стар стил) 1821 г. в Котел в будното семейство на търговеца и занаятчия Стойко Попович и Руска Мамарчева. 

За бащата Стойко Попович се казва, че “проявявал качества като строгост, честност, свободолюбие, желязна воля, “огнен патриотизъм”, лично достойнство и целомъдрие”. Търговията изисквала от него пък “буден ум, постоянство, съобразителност, трудолюбие и пестеливост и благодарение на това успял да забогатее”. Освен търговската дейност, която развива с Брашов и Цариград, Стойко Попович помага и на развитието на Котел като негов “мемлекет чорбаджия” (управител). 

Майка му - Руска Мамарчева, произхожда от рода Мамарчеви. От същия род идва и революционерът Георги Мамарчев (1786-1846), който взема участие в Руско-турската война от 1806-1812 г. като доброволец и в Руско-турската война от 1828-1829 г. Участва и в подготовката на Велчовата завера (1835). За Георги Мамарчев знаем, че е “оставил у Раковски неизличим спомен, поради което Раковски винаги говорил за вуйчо си с нескрито възхищение и любов”. Така Съби Попович взема всъщност собственото име на вуйчо си Георги.

Образованието си Г. Раковски получава най-напред в Котел между 1828-1834 г. След това учи при “изтъкнатия педагог” Райно Попович (1773-1858) в Карлово в продължение на две години до 1836 г. Между 1837 и 1840 г. Г. Раковски заминава с баща си и учи в “реномираното” гръцко училище в квартала Куручешме на Истанбул. Високото си образование в гръцкото училище успява да получи не без помощта на висшия османски сановник с български произход Стефан Богориди (1775-1859).

Този период от живота на Раковски влияе много на израстването му, тъй като именно тогава той изучава предмети като “философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия” и усвоява езици като гръцки, френски, арабски и персийски - езици, които имат ключово значение за времето на Раковски. 

По време на пребиваването си в Истанбул Раковски става и съучредител на “Македонското дружество”, чиято цел е “освобождение на българските от турска власт”. Участва в борбите за църковна самостоятелност на българите. Значимо влияние върху личността му имат възрожденци като Неофит Бозвели (1785-1848), Иларион Макареополски (1812-1875), Сава Доброплодни (1820-1894). Между другото, Неофит Бозвели е определен от самия Раковски като “пръв негов учител по родолюбие”. 

Раковски “контактува и е повлиян от най-дейните личности, оставили ярка диря в църковната борба, стопанския, културен и политически живот през епохата на Възраждането”. Тези негови контакти, наред с общуването с други чуждестранни дейци “от съседни и по-далечни държави”, допълват образа на Раковски, описан много подходящо от българсския литературен критик акад. Ефрем Каранфилов (1915-1998) със следните думи: “една преломна личност, където се събират пътища от много страни и тръгват пътища за много страни”.

Раковски пътува много и това му помага да разширява кръгозора и опита си. Роден в Котел, той учи след това в Карлово и Истанбул. Последният град посещава няколко пъти през живота си. В следващите години посещава Браила, Марсилия, Нови Сад, Галац, Яш, Одеса, Белград, Атина, Букурещ. В свое изследване историкът Ивайло Найденов заключава, че всъщност Раковски “се установява там, където има благоприятни условия за развиване на политическа/революционна активност” и продължава: “Неслучайно се установява в Браила, където местните българи организирали т. нар. Браилски бунтове (1841 – 1843). Престоят му в земите на Австрия, Русия, Сърбия и Румъния също е свързан със специфичните политически отношения между посочените държави и Османската империя в определени периоди. Не бива да се подценява също ролята на българските емигрантски кръгове в упоменатите селища. Именно в тези общности Раковски е намирал морална и финансова подкрепа, както и съмишленици. Имал е достъп до информация, която касае политическите събития на Балканите, както и в останалата част на Европа. От тази гледна точка би могло да се рече, че миграциите спомогнали за изграждането на специфичния характер на Раковски и за формирането му като личност от подобен калибър.”

Самият Георги Раковски обаче влияе на много други видни българи, превръщайки се във вдъхновител “в по-голяма или по-малка степен” за “Васил Априлов, Драган Цанков, Иван Касабов и най-вече Васил Левски”.

Казаното отлита, написаното остава

Живота си Г. Раковски посвещава на освобождението на българите и полагането на “устоите на независимата българска държава”. За него българите имат нужда от “национално самоосъзнаване  и идентичност, национална независимост”.  От друга страна, самият той оценява “отечество и народност” като “две най-хубави, най-сладки и най-утешителни речи за чувствителний человек и той жертвува за тях всичко, що има най-драгоценно на света”. 

Жаждата на Раковски за “свобода и справедливост” се усеща в неговата обществено-политическа и публицистична дейност. 

Като “основател и ръководител на организатораното националноосвободително движение”, приносът на Г. Раковски се корени в неговите идеи. Историкът Пламен Митев откроява някои от тях в едно от своите проучвания: “1) идеята за отхвърляне на чуждото агарянско иго чрез всенародно въстание, ръководено от единен център; 2) идеята за правомощията и статута на Временното българско правителство; 3) идеята за обвързаността на българския политически въпрос с големия Източен въпрос; 4) идеята за ползата от съвместни действия на всички балкански народи срещу Високата порта; 5) идеята за необходимостта от активна и последователна печатна пропаганда на българската кауза в Европа; 6) идеята за използване на четническата тактика във въоръжената борба.” 

От друга страна, идейното наследство на котленеца, свързано с националноосвободителното ни движение, бива подценявано години наред, като за това съвременните историци намират обяснение в “безапелационно наложената в родната историография теза, че идейната еволюция на освободителното ни движение достига своята върхова точка с разбиранията на Васил Левски за самостоятелност, т.е. независимост на българската национална революция от външни сили”. Въпреки това можем да се съгласим, че, вземайки предвид тогавашната международна обстановка, тезата, че сами със собствени сили можем да се освободим е “безперспективна”. Защо? Защото “никой балкански народ не е можел да се справи самостоятелно със султанската армия, а и защото  всяка промяна на статуквото в Европейския югоизток е зависела от волята на тогавашните  Велики сили – политически реалности, които Георги Раковски осъзнава пределно ясно и които прецизно отчита още в Одеския си план от 1858 г.” 

Необходимо е да признаем и приноса на Раковски за развиването на идеята за “четническата тактика” - идея, която след Втората световна война бива подпеценена. Днес вече обаче “повечето автори признават заслугите на Раковски за популяризирането и  налагането на тази тактика, която изиграва изключително важна роля за политическото пробуждане на подвластното българско население през 60-те години на ХІХ в.”

Следвайки своите виждания, Раковски създава три плана (1858, 1861, 1866) за освобождението на България, в които “изрично и неизменно отбелязва необходимостта от подготовка на населението за замисляните от него въстания с помощта на предварително изградена конспиративна мрежа от местни емисари.” През 1863 г. всъщност Раковски създава Тайни общества “като реален проект за изграждане на мрежа от конспиративни ядра по български земи”.

През 1862 г. в Белград възрожденецът създава Първата българска легия - “своеобразна школа за подготовка на военни кадри“. В продължение на едно десетилетие, легията организира “поредица от четнически акции, подготвя и възпитава едно ново поколение емигрантски дейци, на които съдбата отреди да се изявят след смъртта на своя учител като ръководители на най-ярките прояви на българското освободително дело”.

Част от приноса на Раковски се крие и в неговата публицистична дейност, която обхваща издаването на вестниците „Българска дневница“ (1857), „Дунавски лебед“ (1860-1861), „Будущност“ (1864) и „Бранител“ (1864), както и списанието “Българска старина” (1865). През 1857 г. излиза и първата революционна поема “Горски пътник”. И така в периода 1856-1865 г. Раковски издава общо четири вестника, едно списание с обща численост на броевете - 92 бр., както и “два пробни броя на печатни издания, няколко извънредни листа и четири притурки”. 

“Дунавски лебед” се превръща във влиятелен известник, който служи за “пример за тогавашните издания”. Заедно с вестите за Легията, Раковски успява да повлияе идейно на “най-будните българи по градове и села, както и емиграцията в Цариград, Одеса, Букурещ, Виена”. 

От в. “Будущност”, който започва да излиза след успешния “Дунавски лебед”, са публикувани общо 10 броя на български и румънски езици. Съвременните историци оценяват приноса на вестника, като отбелзяват, че изданието “изиграва своята роля на скрепител на българо-румънската дружба, защото се печата на двата езика, а и разисква общи  проблематични въпроси. Че вестникът е свършил своята работа, говори това, че турското правителство наредило да бъде осъждан на смърт всеки, който бъде видян с „Будущност“ в ръка.”

В същата година започва да излиза и в. “Бранител”, но неговият живот е кратък. 

За единственото си списание “Българска старина”, Раковски отрежда специална роля, защото го посвещава на важни за него въпроси за “българската история, фолклор, митология и народна мъдрост”. От списанието обаче излиза 1 брой в размер от 208 страници. 

В онлайн пространство са достъпни, както дигитализираните негови вестници и списание, така и негови текстове като “Привременен закон за Народните горски чети за 1867 лято”, “Българский за независимо им свещенство днес възбуден въпрос и нихна народна черква в Цариград”, „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ и др. 

Популярният наръчник по етнография и история, или както често го описват като “първия етнографски въпросник” - “Показалец или ръководство как да си изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения, старого ни правления, славнаго ни прошедствия и проч.” - също е достъпен в дигитализиран вариант и е част от дигитализираното културно наследство, съхранявано в Зографската света обител на Света Гора Атон. 

Приносът на Раковски със своята публицистична и просветителска дейност е голям - “съчетавайки в себе си качествата на народопсихолог, на човек здраво свързан с времето си и същевременно надраснал го, българският публицист успява да отговори на вълнуващите политически и идейни въпроси, които рефлектират върху общественото развитие на отечеството”.

Тук ще отбележим и приноса на Раковски за развитието на българщината сред бесарабските българи, тъй като той взема активно и ключово участие в създаването на Болградската гимназия. С Хрисовул от 10 юни 1858 г., предаден от Никола Богориди (1820-1863), тогавашен княз на васалното на Османската империя Молдовско княжество (към което приспадат ок. 40 селища заедно с Болград след загубата на Руската империя в Кримската война от 1853-1856) - се основава училището. Хрисовулът е предаден на Попечителния комитет, в който влизат Панайот Греков, Никола Парушев и Дочо Христов. Преди обаче да бъде предаден въпросният указ, Г. Раковски представя молба на българите за откриване на българско училище пред княз Богориди. Пребиваването на Раковски съвпада с назначаването на Никола Богориди за княз на васалното княжество. Естествено, онова, което помага на Раковски, са близките му връзки с тамошните представители на българските селища, както и познанството му с Н. Богориди. За най-голяма заслуга на Раковски обаче се отбелязва неговото застъпничество “да се преподават науките в училището на народен Български език”. 

Паметта за Георги Раковски

В едно свое проучване, макар и посветено на друг исторически период, културоложката Даниела Колева отбелязва следното за паметта и за нейната роля в изграждането на идентичността на едно общество: “Паметта, особено колективната, ни снабдява със своеобразна когнитивна карта, за да се ориентираме кои сме ние, защо сме такива и какво следва от всичко това - въпроси, чиито отговори сме приели да означаваме кратко с понятието “идентичност”.” 

От друга гледна точка, тя отбелязва, че “идентичността и паметта винаги зависят една от друга, но тази зависимост е особено важна в периоди на динамични промени”. Подобни промени придружават живота на българите сякаш непрестанно, което, естествено, не отхвърля мнението, че подобни възходи и спадове са нормална част от живота на едно общество. Важно е обаче да се обърне внимание не на обема и точността на това, което бива запомнено, а на това “кое се помни и какво значение има за мисленето и поведението на хората в настоящето”. В този ред на мисли, в следващите редове ще разгледаме пътя на формирането на паметта на Раковски, отбелязвайки някои от значимите нему чествания, както и значението им за националната идентичност и самочувствие. 

В своето изследване “Паметта за Георги Стойков Раковски през погледа на времето - преглед на основно събития, свързани със спомена за революционера”, изследователят Владимир Терзиев отбелязва, че паметта за Г. Раковски започва да се формира още със смъртта му на 21 октомври (9 октомври, стар стил) 1867 г. и погребението му в Букурещ, на което присъстват “много българи, но и висши румънски сановници”. Всяко честване в памет на възрожденеца, естествено, се случва в определен исторически период, който, чрез своите особености, определя и до някаква степен преклонението пред приноса на Раковски за националната памет, идентичност и самочувствие на българското общество. 

Известно е, че през 1884 г. се отбелязва за пръв път официално годишнина, посветена на личността на Раковски. В тази период Вл. Терзиев отбелязва, че “в очакване и подготовка на бъдещото обединение, припомнянето на обществото за ярка личност от героичното минало, която посвещава живота си за националноосвободителното дело, е умел ход за приповдигане на националния дух. Неслучайно, както се вижда от две публикации в последователни броеве на пловдивския вестник „Марица“, панахида (парастас) в памет на Раковски е проведена в двете тогавашни столици – София – в храма „Свети Александър Невски“, и в новопостроената църква в Пловдив – „Свети свети Кирил и Методий”.”

Друг пример, който можем да споменем, е честването на 50-годишнината от смъртта на революционера, отбелязана през 1917 г. Монентът съвпада с Първата световна война (1914-1918), в която взема участие и България. Честването на паметта на Раковски е голямо. От друга страна, Първата световна война е момент, когато “националното единство отново е поставено на картата, особено след пагубния край на Междусъюзническата война (1913)” и когато “заветът на възрожденските апостоли излиза на преден план”. По-късно, през 1921 г., когато се отбелязват 100 години от рождението на котленеца, Министерство на народното просвещение съобщава в Окръжно № 39778, че за 50-годишнината на Раковски не е била отдадена “нужната дан към неговата памет”. От друга страна, един от утвърдените български учени и изследовател на живота и делото на Раковски, проф. Михаил Арнаудов, отбелязва, че 100-годишнината не е била толкова тържествено посрещната: “Стогодишнината от рождението на Раковски (пролетта на 1921 г.) мина почти незабелязано за българското общество.” За това обаче може да намерим обяснение в скорошното отбелязване на 50 години от смъртта на революционера, както и в катастрофалния край за България в Първата световна война и подписването на Ньойския мирен договор, “усилията на земеделското правителство да спечели общественото доверие, новите реформи и пр. са само част от обстоятелствата, довели до по-слаба обществена активност във връзка с повода”.

До 1967 г. честванията в памет на Раковски не са особено тържествени. Изключение прави 75-годишнината му от смъртта му през 1942 г., тъй като събитието съвпада с друг важен момент - пренасянето на тленните останки на котленеца. Тази тема предизвиква изследователския и обществения интерес. Служи за предмет на изследване и обсъждане в редица исторически проучвания. 

Първоначално през 1885 г. останките на Раковски биват пренеси от Румъния в България, в църквата “Св. Неделя”. Там те остават до 1942 г., когато са пренесени в Котел. Моментът с първото пренасяне на останките съвпада с “усилията на младия княз Александър Батенберг (1879 – 1886) да възстанови общественото доверие към него след режима на пълномощията (1881 – 1883), от една страна, и от друга е все по-близкото Съединение. С благословията на княза, българските институции, както и с усилията най-вече на Българското опълченско дружество, от Румъния е договорено предаването на костите на българския революционер.” Моментът с второто пренасяне на останките, от друга страна, съвпада с Втората световна война (1939-1945), в която България взема участие, и с възродилите се “идеали за обединение на българските земи” и “преклонението към националните герои, борили се за подобна кауза.”

Друго значимо отбелязване на паметта на Раковски е през 1981 г., когато честванията също са тържествени и когато се открива пантеонът в негова памет в Котел. Проявите по време на тази годишнина се съвпадат с честванията за 1300 години от създаването на България. 

Паметта за Раковски се разпростира и извън границите на историческата наука. На него са кръстени улици, квартали и учебни заведения в България, като те наброяват над 30. През 2016 г. пък официално се кръщава астероид на Георги Стойков Раковски. Инициативата е подета от обсерватория “Звездно общество” - Юндола, а предложението бива отпратено към и одобрено от Международния астрономически съюз (МАС). 

И все пак…“паметта е проблематично понятие, защото се отнася както до личните, така и до публичните спомени, както до спонтанните, така и до организираните, както до институционализираните, така и до неартикулираните актове на припомняне. Тя е едновременно лична и социална, индивидуална и колективна.” По този начин паметта на Раковски е конструирана, както от спомени на негови съвременници и доближени, така и от изследователи, институции и общество. Необходимо е ролята на Раковски да се утвърждава все повече в българската национална памет, защото, както отбелязва проф. Пламен Павлов, Раковски е “далеч надхвърлил тесните рамки на своето време.” Това превръща котленеца във визионер и първопроходец - роля важна и ключова за развитието и възхода на всеки народ.

Моята българска история

Една програма на MOVE.BG, с която популяризираме българската история и стимулираме нейния обективен прочит чрез иновативен модел на включване и съучастие. Организираме специализираното предаване “Историци и истории”, чрез което обсъждаме важни исторически теми с доказани експерти. Предаването стимулира неидеологизираното обсъждане на нашето общо минало както и съвременното му измерение.

Програмата поддържа и и интерактивна историческа карта на България, защото в сърцето на “Моята българска история” е идеята, че всички ние заедно създаваме съдържанието на нашия общ исторически разказ. Вярваме, че за да продължим напред в общото ни бъдеще, първо трябва заедно да разкажем и познаваме общото ни минало.

Помогнете ни да намерим заедно частите на нашия общ пъзел!

Разкажете ни история на нашата интерактивна карта! Защото всяка история освен лична е и наша обща!

Моята българска история- твоята история е нашата обща история!