Отново се вслушваме в гласа на децата и в техните "Безценни приказки"
снимка: списание „Форбс“
Мислейки как да разширим кампанията си „Безценни приказки“, се сетихме за Благовеста, която от години общува с деца, лишени от родителски грижи. Фондацията ѝ „Подарете книга“ започва като Facebook група. Днес между 100 и 200 доброволци пътуват до домове всеки месец и даряват време и подкрепа на децата, които няма откъде да я получат.
Като студентка Благовеста започва работа като сътрудник на телевизионното предаване „Отечествен фронт“. На терен се запознава с много деца, жертви на насилие и бедност. По това време е убедена, че промяна може да има, стига социалните проблеми да се извадят наяве. Бързо обаче забелязва, че телефоните на редакцията звънят от излъчването на историите в събота до сряда и после всичко утихва. Тук-там, ако има казус, се намесват социалните служби. При по-голям скандал, други телевизии започват да канят директорите на домовете. Но пак рядко следва резултат.
Тогава 21-годишната Благовеста започва да мисли каква е разликата между нея и онова 14-годишно момиче, което е поело по лош и опасен път.
Започнах да си мисля, че разликата е в книгите – и двете сме от провинцията, и двете сме учили в „по-обикновени“ училища, но аз съм чела „Граф Монте Кристо“, който ме е научил, че няма невъзможни неща. Без значение колко е трудно и фантасмагорично, може.
Идеята за „Подарете книга“ (website) започва от книгите, подарени лично от Благовеста, и от подкрепата на приятели, които я насърчават да направи група за дарения във Facebook. Днес инициативата се е разраснала до истинско социално предприятие и голяма мрежа от приятелства. През книгите и четенето ясно се е откроило по-важното – личното отношение, общуването и подкрепата.
Ето как Благовеста гледа на извървяния път и на това, което предстои:
Какво се е променило от 2010 г. досега?
Първия път дарихме на дома в кв. Надежда в София. Не ни разрешиха да се срещнем с децата. Казах на директорката, че е редно някак да покажем, че дарените книги са стигнали до децата от дома. Още я има снимката – аз с директорката до един куп от 80 книги, без деца.
После започнахме да ходим и на други места. Всеки път първо ни канеха на кафе и бонбони – изобщо я нямаше концепцията, че някой може да иска да ходи регулярно и да се занимава децата. Когато започнахме да се връщаме на места, през които вече сме минали, служителите бяха още по-изненадани. Случва се някой да дойде, да остави нещо, но чак пък да се върне… Или поне не до следващата Коледа.
Тогава аз самата съм била на 23 и не съм имала представа какво е да се занимаваш с деца. Мислех си, че сядаш да четеш и всички те слушат. Това, разбира се, не се случва. Но в ъгъла виждаш как един доброволец чете на едно дете. То може и да не слуша внимателно, но гледа, сякаш някакво божество му чете, толкова е радостно, че някой му е обърнал внимание точно на него.
Това ли е основният принцип на работа?
Доброволците обикновено искат да помогнат на всички, да играят с всички. Но не можеш да помогнеш на всички. Накарай едно дете да се почувства специално, ако искаш, и две, и три, но нека да е лично. Всички тези деца са свикнали да получават по равно и не знаят с какво са заслужили и малкото, което получават. Нека да е свободно, както е и в света навън, нека ти да проявиш специално отношение, детето да изпита специална благодарност, да се старае, за да не те разочарова, така общувате. Това започва да развива социални умения, които са необходими на всеки. И такава е далечната цел. Много хора казват, че не няма да се справят, че се притесняват да общуват самостоятелно с дете, но след време това винаги се променя.
Първите няколко месеца ходиш, запознаваш се с различни деца, докато изградиш приятелство. Като в университета или на нова работа – не си отишъл, за да ставаш приятел с всички на всяка цена, но след време установяваш, че си се сближил. Не е нужно това да е самоцел, както не е възможно и „назначаването“ на деца. Виждаш, че някое дете има проблем, и искаш да го „закачиш“ за доброволец. Но ако връзката не е естествена, просто не работи.
С колко доброволци работите към момента и какъв е профилът?
Този уикенд например бяхме в 8 дома, имахме общо 100 доброволци. През лятото може да са по-малко, разбира се, но средно на месец между 100 и 200 души пътуват с нас по домовете. Огромна част от тези хора са постоянни доброволци и ходят редовно при децата от години.
Ако има група на дадено място, да кажем 30-ина души, някои ходят през месец и се въртят. Основният принцип е привързаността към детето. Ти работиш с даден дом, но когато преместят детето ти в друг, тръгваш след него. Хората навсякъде са много различни, но общото е, че са добри хора. Има такива, които не бих срещнала в друга обстановка, а през пътуванията ставаме приятели. Много хора идват с децата си – на 2-3 или 4-5 годиники, всякакви. Имаме дори доброволка на 78 години.
Как се справяте с толкова много хора? Имаш ли усещането, че при вас идват подходящите?
На място винаги има координатор, който следи процесите. Ако има доброволец, който не е ОК, намираме начин да го върнем. Нужен е филтър, трябва да можеш да кажеш „не“. Извън рисковете, които трябва да наблюдаваме, всичко е много свободно. Първо, защото децата трябва да общуват с всякакви хора. Никой не проверява онези, които ще имат деца, дали са минали успешно през всички процедури, дали имат съответното обучение по педагогика, както никой не проверява лелите, чичовците и съседите за особености в характера. А децата извън домовете общуват например с бабите на пейката пред блока. Широкият кръг на общуване, поне според мен, няма нужда от такова сито.
Ако принципът е, че тези деца трябва да се социализират, а навън ги приемат трудно, това е вид „хлътване“ на преградата навътре. Така обществото влиза при тях. Колкото по-разнообразно е, толкова по-добре. Виждаш програмист с хубава кола и разбираш, че това е добре платена професия. Виждаш двойка, казват ти, че живеят заедно на квартира – научаваш и това.
Даже от филмите не се долавят баналните и практически неща от живота, които другите деца срещат много по-рано. А става дума и за по-големи модели. Например моето момиче, Галя, беше с мен и родителите ми на Коледа. Майка ми казва на баща ми „Ако не беше толкова красив, досега отдавна да съм те оставила!“ и го целува. Галя се превива от смях и възкликва „Блага, ама той не е толкова хубав!“ и едновременно с това разбира как някой може да бъде с друг, да го обича дълго и да си говорят по този начин. Тя за първи път виждаше отвътре как изглежда истинско семейство, няма къде иначе да види такива отношения.
Освен преките рискове, има ли опасности в това общуване? Теб нещо притеснявало ли те е?
Като малка съм живяла в провинцията, израснала съм в Симитли. Там общуването е много свободно – децата играят на двора, ходят до магазина, а когато решат, отиват на гости на лелите си. Още докато работех в телевизията, най-много ме е било страх, че тези момичета останат там, където са, без да имат с кого да общуват. Затова не ме е било страх да се впускам в разговори. Така и започнах да си говоря все по-често с едно от момичетата – чувахме се, съветвах я какво да учи, помогнах ѝ да се премести на по-добро място.
Много е важно да не се обещава на децата. Дори много да ти се иска, никога не бива да казваш, че ще ги вземеш или осиновиш. Такива неща се съобщават едва след като са завършени всички процедури. Не бива да са разочаровани, ако не стане.
Като казвам, че Галя е „моето момиче“, то е защото с нея е моят контакт, моето специално отношение, което насърчаваме у доброволците. Когато питат Галя каква съм ѝ, тя казва „Блага ми е доброволка“. Вярвам, че не мога да съм близка с всички, не мога да помогна ефективно на целия свят и не претендирам за това. В идеалния свят всеки би си имал такъв доброволец.
Усети ли кога порасна „Подарете книга“? Имаше ли план?
Всеки следващ момент на порастване ме е изненадвал. На шега започнах с някаква Facebook група за събиране на книги. Изобщо не съм очаквала, че ще стане регулярно, че ще се превърне в приятелства. Отиваш, виждаш, че нещо не е добре, а друго работи, учиш се, променяш и го развиваш. Никога не съм знаела какво ще се случи през следващия месец.
Като малка мечтаех да стана голям предприемч. Исках да направя нещо голямо и значимо. Оказва се, че докато съм си фантазирала, предприятието се е случило, просто е социално предприятие. Сега ме канят да говоря за социално предприемачество, без да съм го планирала така. Впечатлявах се от всякакви инициативи – одеяла в Африка за новородени, купуваш обувки тук, даряват чифт на друг континент. Докато съм следила бизнеси от такъв мащаб, нещо е пораснало тук. Днес поглеждам отстрани и виждам, че с бусовете, които тръгват от БНБ към домовете, започваме да приличаме на транспортна фирма. Толкова много хора идват, буквално се борят за места понякога, а само преди година не беше така.
С какво според теб „Подарете книга“ се различава от други проекти в сектора?
Има сходни проекти, като повечето са на проектна база. Пак са свързани с менторство, но с дълъг подбор и обучения. Доброволците по-скоро стават половин социални работници. Нашата работа е друга, по-близка е до приятелството, отколкото до социалната работа, а и вече сме показали, че няма да спрем, когато финансирането свърши. Не сме и спирали в годините, когато нямахме, а те са повече от тези, в които сме имали. С упоритостта си показваме, че деинституционализацията няма да се случи само с къщички в центъра на квартала, а с общуване и истинско въвеждане на тези деца в обществото. Когато влезеш в сладкарницата с някое дете и видиш как го гонят, защото „той може и да проси“, а после го поглеждат иначе, защото каката от София стои до него, тогава променяш и обществото. Негласно казваш „И да е идвало да проси, днес е с мен. И аз пак ще идвам.“
А как стои въпросът с финансирането?
Отношението към нас се променя. Вече имаме и лиценз за мобилен център за работа с деца – нещо като мобилна социална институция. Компаниите ни гласуват все повече доверие, защото сме доказали, че сме устойчиви. В началото публикувахме фактурите във Facebook, тази прозрачност беше впечатлила много хора. Сега, когато преговарям за финансиране, винаги изтъквам, че не взимам заплата и работя като доброволец – така изчистваш риска някой да си помисли, че искаш да продължиш, за да си запазиш работата. Не, аз искам да продължа, защото виждам смисъл! Първите години правех всичко сама, но колкото повече нарастваше броят на доброволците, толкова по-невъзможно ставаше. Вече имаме двама души на трудов договор и 12 учители, наети на граждански договори, които водят занимални за четене и писане в различни градове. Често съм чувала хора да казват, че искат да направят нещо, но не са получили финансиране. Но с какво доказахте, че моделът ви работи? Тествахте ли го? Могат да се изпробват механизми в малки мащаби и на доброволни начала. В случай че се окажат работещи, след това е по-лесно.
Успяваш ли да съчетаваш социалното предприятие с другата си работа?
Работя като оперативен директор на JobTiger – фирмата не е голяма, но работата ми е отговорна и тежка. Планиране, срещи, натоварване, но се свиква. Когато излезе книгата ми, към програмата ми се прибавиха и четения. Оказва се, че съм заета по 16 часа на ден. Явно съм се научила да живея на скорост, по-висока от обичайната, и когато нямам какво да правя, се чувствам меко казано странно.
Как изглежда уикендът на Благовеста?
Тази събота качихме Черни връх в снега. В неделя направих маратон из домовете. По пътя от Мездра към Берковица си говорих с нова доброволка. Върнах се в София, отидох на фитнес и се срещнах с приятел, който за малко е в България. Прибрах се в полунощ и честно казано, не усещах умора.
С какво предстои да се пребориш?
С вечния проблем на основателя – като ти си създал нещото и то все още се развива. Преди време за 6 месеца се оттеглих от активната работа и когато се върнах, ми се струваше, че не сме се променили. Когато е твоето си нещо, все искаш всичко да е перфектно. Трудно ми е да „вдигна ръце“. Иска ми се някога да мога да се отдръпна по-встрани. Не искам да се говори винаги за Благовеста и „Подарете книга“, не искам фокуса върху себе си. Но да, голямата ми мечта е всяко от тези деца да си има човек, приятел, доброволец, да има на кого да разчита за подкрепа. Може да не си там постоянно, но си на една ръка разстояние, ако има нужда от теб. Просто детето знае, че те има и винаги ще се втурнеш да му помогнеш, ако ти се обади. Не само всяко дете, но и всеки човек, трябва да има поне един такъв доброволец, един приятел.