Културният мениджър Атанас Маев очертава за новия, пети поред, брой на „Списание за танц“* системни проблеми на независимия сектор в сферата на танца след пандемичната криза. Атанас Маев е съосновател на “Сцена Дерида” и член на “The ChangeMakers of Bulgaria” - клубът на MOVE.BG, който обединява променящите положително България личности**.
През последните три години, в постковидния период в България се наблюдават значителни трансформации в независимия културен сектор и в частност в професионалния съвременен танц. Ковид кризата застраши и съответно разтресе артистите и частната творческа инфраструктура, която няма гарант за финансова стабилност. Танцови и репетиционни студия и пространства трябваше да затворят, а оттам и процесите, които са съществували и са допринесли за развитието на средата през последните 30 години – да прекъснат. От друга страна, времето на изолация оказа до голяма степен положителен ефект за обединението на общността, подобряване на взаимодействието между културните оператори и за онагледяване мащаба на сектора. Стана ясно, че танцовият артист е изградил силна имунна система за оцеляване в кризисна среда, формирана и от процесите на нестабилност в бързо развиващия се жанр.
Това бе и причина да се стартира дебат и интензивна комуникация между независимия културен сектор и Министерство на културата, който доведе до появата на нови програми за финансиране към Национален фонд „Култура“ (НФК) Въпреки че танцът е отделен в самостоятелна сесия за финансиране както към Министерството на културата, така и към Столична програма „Култура“, няма ясна държавна политика за развитието на сектора, още повече като част от дългоочаквана национална стратегия за развитие на културата.
Броят на артистите на свободна практика се увеличава всяка година, предвид че голям процент от завършилите висшите и средните учебни заведения не намират реализация в институционалните структури. Държавата поддържа финансово 51 театъра и техните трупи, като за 2022 г. това струва 171 млн лв. или близо 50% от общия бюджет на Министерството на културата за сметка на проектното финансиране (единствен държавен инструмент за финансиране на независимия културен сектор), което е общо 11,65 млн лв. или 3,4% от общия бюджет (3,25 млн лв. от Министерството на културата и 8,4 млн лв. от НФК). Поради сегашната методика на субсидиране държавните сцени са демотивирани да бъдат отворени за частни продукции (танц, театър, музика, цирк и др.), понеже този вид партньорства не им носи точки, които да спомагат за размера на плащанията от бюджета на културното министерство. Така изпъква още един казус – този с творческата инфраструктура и достъпа на артисти на свободна практика и независими културни организации до нея. В София са концентрирани мнозинството сцени със свободен достъп за артисти. Това са пет театъра и няколко студия, като само един е с институционална подкрепа. Що се отнася до представяне на съвременен танц и пърформанс, в България само „Сцена Дерида“ и Регионалният център за съременни изкуства „Топлоцентрала“ правят това регулярно.
Финансовите условия, които частните сцени предоставят на артистите, са неконкурентни на държавните. Това е причинно-следствена връзка от нелоялната конкуренция, в която те са поставени помежду им. Държавните театри могат да си позволят да държат ниски цени на билетите за представления за сметка на количество и така да влияят върху равновесната пазарна цена на продажбите на билети без значение статута на театъра. За разлика от частните сцени, държавните институции получават субсидия, която утроява прихода от продадени билети. Така те получават общо четири пъти по-висока крайна стойност на печалбата в сравнение с частните сцени. Например, при цена на билет от 10 лв., която плаща посетителят, частната сцена остава с 10 лв. приход, а държавната – с общо 40 лв.: 10 лв. от зрителя плюс 30 лв., доплатени от Министерството на културата. Това е в разрез с пазарните правила за лоялни практики, както и с европейската политика за равнопоставеност. В много случаи, при липса на проектно финансиране, артистите на свободна практика получават за хонорар процент от продадените билети, което често е под санитарния минимум на заплащане.
Така пропастта, която зее между артистите на свободна практика и щатните артисти в институционалните театри, става все по-голяма. Тази пропаст зейна още повече, когато се заговори за реформа в сценичните изкуства, която да даде достъп на независимия сектор до институционалните сцени. Щатните артисти интерпретират възможната реформа като потенциално водеща до съкращения и страхът им да останат на свободния пазар ги кара да се противопоставят на всякакви предложения за промяна. Тук питам:
- Може ли държавната политика да води до подобряване на стандарта на живот на всеки трудещ се на свободна практика, така че той да покрива не само социалния му минимум, но и да е пропорционален спрямо резултатите на сектора?
- Как бихме децентрализирали разпространението на танцови и театрални представления към малки градове и села, при положение че културната инфраструктура не е достъпна или е в окаяно състояние?
- Може ли да се намери златна среда, в която да се запазят водещите трупи към театрите със статут на държавни и сцените им да се отворят и за свободнопрактикуващите артисти?
- Защо, от една страна, независимите сцени и културни оператори трябва да продават билети на принцип, който поставя държавните театри в нелоялна конкуренция спрямо тях, а от друга страна, при работа с публични средства от държавата, независимите културни оператори са ограничени с горен праг на използването на минимална държавна помощ де минимис, създадена за избягване точно тази нелоялна конкуренция.
Въпроси, които все още търсят своите отговори. Те посочват липсващи стандарти, които да могат да регулират условията на работа на професионалистите в сектора.
Специфично за танцовите артисти на свободна практика е, че те нямат постоянно работно време и работно място. Те работят на граждански, най-често авторски договори, без постоянни доходи и без възможност за осигурителен статус. В голяма част от държавите в Европа това е уредено със съществуващи регистри на професионалистите и сключване на колективни браншови договори, които гарантират условията на работа, като например минимална ставка на ден/месец и др.
Например, в Испания съществува браншово споразумение от 18.05.2012 г, което всяка година се анексира спрямо ръста на минималната работна заплата. Също така, има условия, с които работодателят трябва да се съобразява, като например с продължителността на работния ден. Съгласувано е танцуващите артисти да работят на ден максимум по 6 ч. и 45 мин., като на всеки два часа се прави 15 минути почивка, която се счита за част от работното време, а обедната почивка е 1 час. Заплащането им е процент, изчислен на базата на минималната работна заплата, или ако вземем за пример професията хореограф – минималното месечно възнаграждение е 87,13% над минималната работна заплата, а за танцови изпълнители с главна роля – 73,7%.
По справка на www.moiatazaplata.org в България минималният осигурителен праг за хореограф е 13% над минималната работна заплата (или 923 лв), а за танцов изпълнител – 2,9% (или 803 лв). Тази драстична разлика показва изключително ниския стандарт на живот на професионалистите, които формират този сектор. Това е така и заради липсата на стандарти по отношение на заплащането, както и регистър на свободнопрактикуващите професионалисти в сектора, който би довел до подобряване на техния здравноосигурителен статус. Логично е на повечето от тях да се налага да поемат допълнителни работни ангажименти в други икономически области, така че да могат да оцеляват.
Друг голям проблем, който се наблюдава, е свързан с нереформираната образователна система, която използва стари програми за подготовка на бъдещи танцьори и хореографи, вместо да заимства успешни модели на университети с доказани практики от водещи икономики с развити танцови общности като Франция, Англия, Испания, Германия, Нидерландия, Белгия и др. Голяма част от преподавателите отдавна не практикуват и преподават техники и стилове, които не са актуални днес. Забелязва се, че съвсем малка част от преподавателите са активно присъстващи в културните процеси в страната и още по-малко на международната сцена. Всичко това води до деградивни процеси в отглеждане на талантите в училищата и университетите и до самоорганизиране и възникване на алтернативни обучителни програми от независими културни организации.
Всички точки от този анализ са свързани с развитието на професионалистите от независимия танцовия сектор, който през последните 10 години доказа, че е един от най-активните в създаване на международни партньорства и представяне на съвременната българска култура на международната сцена. Съвременният танц е гостоприемен за много други изкуства – музика, визуални изкуства, театър, опера, цирк и др. и затова е трудно да се дефинира като естетика. Това създава една особена екосистема на креативност и свобода със силна социална ангажираност и смели послания. И понеже съвременният танц е некомерсиален като природа, той трудно може да разчита на чисто пазарни механизми, особено когато политиките за създаване на публики и подкрепа на професионалистите тепърва трябва да се развиват. За разлика от държавата, публиката не прави разлика между независими и държавни културни оператори и в това би бил ключът на успеха.
*Списание за танц“ е единственото българско печатно издание, посветено на съвременния танц, класическия балет и танцовата култура – „Списание за танц“. То излиза веднъж годишно и представя процеси, личности, събития и идеи от класическия до съвременния танц в България и по света. Водеща тема на брой 5 на „Списание за танц“ за 2023 г. е „Телата на танца“.
Една статия в рамките на програма “Решения за България: Култура”.
Решения за България: Култура
Една програма на MOVE.BG в подкрепа на смелите иновативни артисти на Новото време. Изследваме икономическия и социален потенциал на културния сектор в България. Търсим и представяме иновативните практики от страната и света в областта на културата, изкуствата и културния туризъм. Говорим с носителите на промяната в сектора, разпространяваме добри практики и обединяваме културната общност за диалог и общо действие.
