Тайнството на бракосъчетанието

Снимка: Личен архив

Нашата читателка Маргарита Василева изпрати интересен текст на интерактивната историческа карта на програма "Моята българска история" на MOVE.BG. Маргарита ни разказва за Института на брака до 1945 година - на какви условия е трябвало да отговарят желаещите да влязат в брак, кога са се разтрогвали бракосъчетанията, какво представляват незаконните бракове.

Вие също можете да ни изпратите история за нашето общо минало, свързана с важни процеси, събития, дати, места или предмети. Споделете вашия разказ на myhistory.bg. А сега приятно четене на историята за Института на брака, споделена от Маргарита Василева. *

Част от семейния ни архив са свидетелствата за венчание на моите прабаба и прадядо, сключили брак на 17.02.1929 г. в църквата „Св. Архангел“ – с. Миндя, Търновска епархия. И за двамата това е било първо венчило, прабаба ми е била на 18 години, а прадядо ми – на 23 г. Енорийският свещеник, който ги венчава, е същият, който кръщава прабаба ми през 1910 г. – факт, който установих от свидетелството за светото ѝ кръщение. Наличието на тези документи ме накара да си задам въпроса каква е била нормативната уредба, която е регламентирала, както сключването на брака, така и издаването на свидетелството, което го удостоверява.

Според чл. 173, ал. 5 от глава IV, озаглавена „Печати на църковните власти“, от Екзархийският устав (приспособен в Княжество България) всяка църковна власт в Княжеството имала свой особен печат кръглеста форма, с изображение на средата и надпис наоколо, на енорийските свещеници – в средата кръст, наоколо еди-кой си енорийски свещеник. Съгласно ал. 6 на същия член в средата на печата на църквата се поставяло изображение на светеца ѝ, а наоколо – името на светеца и името на града или селото. В свидетелствата за венчание – по едно за двамата, са поставени кръгли печати на Българската екзархия и на Миндювския енорийски свещеник. По същия начин в свидетелството за свето кръщение на прабаба ми е поставен кръгъл печат на храма Св. Арх. Михаил - с. Миндя.

Личен архив: „Свидетелство за Свето Кръщение“

Екзархийският устав (приспособен в Княжество България) на Българската църква е приет по време на първата редовна сесия на VIII-то Обикновено народно събрание, утвърден с указ от 13. 01.1895 г. под № 1 и публикуван в „Държавен вестник“ бр. № 23 от 30.01.1895 г. Според чл. 1 в църковно отношение Българското княжество се подчинява на Светия синод, върховната духовна власт на Българската църква, където и да се намира тази власт. В чл. 2 и в чл. 3 пък е предвидено, че самоуправляемата Българска православна църква се нарича Екзархия, както и че основа на църковното управление в Княжеството са църковните правила и Екзархийският устав.

По време на първата редовна сесия на IX-тото Обикновено народно събрание – на заседание, провело се на 24.02.1897 г., е приет Закон за прибавление на част VI към Екзархийския  устав, приспособен в Княжеството, както и за допълнение и изменение на някои членове от същия Устав. Законът е утвърден с указ № 46 от 21.03.1987 г. и публикуван в „Държавен вестник“ бр. № 85 от 22.04.1897 г. Частта е озаглавена „Бракове“ и регламентира условията за сключване на законен брак, причините за разтрогването му, бракоразводния процес, незаконните бракове и тяхното унищожение. Църковният брак е единствената форма на брака в България до 1945 г., когато е приета Наредбата-закон за брака.

Според чл. 185 от Закона за прибавление на част VI към Екзархийския  устав браковете се предшествали от годеж, който имал сила пред духовната власт само когато е извършен в присъствието на достопочтени свидетели при участието на енорийския свещеник. Условията, на които трябвало да отговарят двете страни, били следните:

1. Момъкът да е навършил 20, а момата – 18 години, като впоследствие тези възрасти били променени съответно на 19 години и 17 години. В извънредни случаи Св. Синод можело да разреши встъпване в брак и в по-ранна възраст.
2. Да не се намират в сродство, забранено от Църквата;
3. Да имат съгласието на родителите си – допускало се, ако след трикратни молби от страна на младежите, родителите продължават да не дават съгласието си да се бракосъчетаят, енорийският свещеник да изследва какви са причините за това и да ги докладва на съответното духовно началство. Ако последното намери, че отказът се дължи на инат или други неуважителни причини, издавал своето благословение за сключването на брак.
4. Да не се намират в брачни връзки с други лица;
5. Да не страдат от лудост, епилепсия, идиотство (слабоумие) или сифилис;
6. Да изкажат взаимно съгласие при венчанието;
7. Да са снабдени с кръщелни свидетелства;
8. Да не са осъждани на безбрачие от духовен съд.

Личен архив: „Свидетелство за венчание“

Всички бракове, сключени в нарушение на т. 2, 4, 5 и 6, се считали за незаконни.

Незаконните бракове се унищожавали в следните случаи:

1. Когато едно от бракосъчетаните лица поиска да се унищожи бракът му, защото е било венчано насила. В този случай страната можела да поиска унищожаването до 6 месеца от премахване на препятствието, поради което по-рано не е могла да се оплаче от насилието;
2. Когато се окаже, че бракът е извършен при забранено от Църквата сродство между венчаните;
3. Когато лице, което не е законно разведено, сключи друг брак. В този случай се възстановявал първият законен брак.
4. Когато се докаже, че едното или двете от бракосъчетаните лица са страдали преди брака от лудост, епилепсия, идиотство или сифилис.

Причини за разтрогване на законните бракове

1. Когато мъжът отсъства четири години с неизвестно местожителство или с известно, но не изпраща средства за прехрана на жена си. В първия случай духовното началство разпитвало чрез сродници и познайници за местожителството на отсъстващия. При положение че не установи нищо, го издирвало чрез „Държавен вестник“ и ако до 3 месеца след това не се обади, изпълнявало молбата за развод. Същевременно с това жените били длъжни да чакат мъжете си, докато се намират на военна служба.
2. Когато едното от бракосъчетаните лица наруши светостта на брака чрез прелюбодеяние. Самопризнанието се уважавало само тогава когато обвинението се докаже обстоятелствено от други лица и когато няма причини да се предполага, че исканият развод е в полза на обвиняемата страна. Не се допускало виновната страна за развод поради прелюбодеяние да встъпи в брак със своя съучастник в престъплението.
3. Когато едно от бракосъчетаните лица се отдаде на отчаяно пиянство и вследствие на това разпилява имота си и разсипва къщата си. Когато един от съпрузите буйства, отнася се безчовечно, бие и изтезава другаря си, когато го заплашва с убийство или застрашава живота му по какъвто и да е начин.
4. Когато мъжът се обвини и докаже в противоестествено сближение с жена си;
5. Когато един от съпрузите стеснява религиозната свобода на своя православен другар и го насилва да встъпи в неговото изповедание;
6. Когато едно от бракосъчетаните лица, вследствие на естествен недостатък, освидетелстван по медицински ред, е неспособно да извършва съпружеските си задължения. Предвидена е възможност за разтрогване на брака и когато невъзможността е случайна, но не бъде преодоляна в продължение на 3 години след венчанието.
7. Когато един от съпрузите изпадне в лудост, епилепсия, идиотство или сифилис след бракосъчетанието, бракът се разтрогвал само в краен случай и то след като се употребят всички възможни лечебни средства. Установено е, че ако страдащата страна е съпругата и е лишена от средства за прехрана, мъжът е длъжен и след развода да ѝ доставя такива в размер, определен от градските съдилища.
8. Когато един от съпрузите е осъден за кражба, мошеничество, разтление или убийство, на тежко и позорно наказание;
9. Когато един от съпрузите обвини другаря си в прелюбодеяние, което не може да докаже;
10. Когато жената без уважителни причини се отстрани от другаря си или го напъди и в разстояние на 3 години, въпреки увещанията на духовната власт, не се съгласи да живее с него.

Когато църковната власт признаела обвиняемото лице за виновно в извършването на някое от деянията по 1, 2, 3, 7, 8 и 9, го поставяла под запрещение да встъпи в нов брак от 2 до 5 години. Ако това лице пожелаело да сключи нов брак, трябвало да поправи поведението си и да убеди в това църковната власт.

Когато виновната страна за развода е съпругата, тя губела правото си да дири зестрата от мъжа си, предбрачните и послебрачните подаръци, както и каквото и да е друго обезщетение.  Когато виновната страна е мъжът, жената имала право да изиска от него по съдебен ред вещите си, както и всичко, което е получила от него преди и след брака, както и средства за издръжка до живот, или до сключването на нов брак – в размер, определен от общите съдилища.

Децата на разведените родители оставали при невинната страна, а до петата си годишнина винаги живеели при майката освен ако тя не ги иска или не е опорочена в нечестен живот. За тяхната издръжка се грижел бащата, както и майка, в случай че е заможна. Размерът на средствата се определял от общите съдилища.

По брачните дела правораздавал двуинстанционен църковен съд, който бил независим от светските съдилища. Като първа инстанция действал духовният епархийски съвет, а като втора и касационна – Св. Синод.

Началото на бракоразводното производство се поставяло с подаване на прошение до местната духовна власт, в което задължително се отбелязвали народността, вероизповеданието, занятието, грамотността и възрастта на съпрузите, в кой брак по ред са встъпили, колко деца имат, от какъв пол и на каква възраст. Искането се разглеждало в онази епархия, където е извършено незаконното венчание или престъплението, поради което се иска разводът. Както преди, така и в хода на производството, духовното началство употребявало всички зависещи от него средства, за да помири спорещите страни. Изключение от това положение се допускало само в случаите на унищожение на незаконен брак, когато помирението било недопустимо.

Процесът протичал при закрити врати, тъй като се възприемало, че публичността на такива производства ще повлияе отрицателно върху обществото. При първоначалното разглеждане на бракоразводните дела страните били длъжни да се явят лично пред църковната власт освен в случаите на безвестно отсъствие на мъжа. Разводът по взаимно съгласие на страните бил недопустим. Решенията на епархийските съвети по бракоразводни дела се съобщавали на страните в срок до 20 дни от постановяването им.

С течение на времето светската власт започнала да прави опити да отнеме юрисдикцията над брачния институт от църквата. В приетия през 1907 г. Закон за лицата е регламентирана глава „За актовете за женитба“. В чл. 152 от посочения нормативен акт е предвидено, че обявяването на женитбата трябвало да се направи в течение на седем дена от извършването на обряда на бракосъчетанието, на местното длъжностно лице по гражданското състояние. Обявяването става лично от един от съпрузите. Според чл. 153 от закона актът за женитба се съставял в присъствието на двама достоверни свидетели и трябвало да съдържа:

1. Името, презимето, възрастта, занятието, месторождението или местопребиванието на съпрузите;
2. Името, презимето, местожителството или местопребиванието на техните родители;
3. Годината, месеца и деня, в които е извършено бракосъчетанието;
4. Името и презимето на духовното лице, което е извършило обряда на бракосъчетанието;
5. Номера и датата на издаденото от духовното лице свидетелство за бракосъчетанието на съпрузите.

Текстът на чл. 154 от нормативния акт пък предвиждал, че влязлото в законна сила решение, което постановявало унищожението на брака, се изпращало, в заверен препис, от духовния съд, който го е постановил, на длъжностното лице по гражданското състояние на общината, дето бракосъчетанието е било извършено.

От изложената нормативна уредба следва, че актът за женитба, издаван от длъжностното лице по гражданското състояние, съгласно Закона за лицата, единствено е удостоверявал сключването на църковен брак.

Окончателното отнемане на върховенството на църквата над брачната институция се постига посредством приемането на Наредбата-закон за брака, обнародвана в „Държавен вестник“ бр. 108 от 12 Май 1945 г. В чл. 1 е регламентирано, че само гражданският брак сключен във формата, предписана от този закон, поражда правата и задълженията, които законите свързват с брака. Съгласно чл. 2 от Наредбата-закон за брака ако бракосъчетаните желаят да получат черковно благословение на сключения вече граждански брак, свещенослужителят извършва обряда само след като му се представи препис от акта за женитба. Дори била предвидена наказателна отговорност за свещенослужител, който извърши религиозен обряд за бракосъчетание, без да му е представен препис от акта за женитба за сключен граждански брак. По този начин, без църковният брак да бъде забранен, той изгубва правната си стойност. Поставено е началото на гражданския ритуал, който до голяма степен представлява светски прочит на елементите на църковното венчание.

Източници:

1. Екзархийски устав (приспособен в Княжество България);
2. Закон за лицата;
3. Наредбата-закон за брака;
4. Донкова Ж. (2010). „История, съвременност и предизвикателства пред църковния брак в българското общество“ – сп. „Богословска мисъл“, кн. 1-4.  

*От авторката, Маргарита Василева:

„Винаги съм харесвала литературата и историята и избрах да се отдам на тяхното логично съчетание - правото. Свързвам и двете с миналото. Осъзнавам, че е невъзможно да бъде напълно запазено, но със сигурност би могло да бъде описано, а поради това и запомнено. 

Затова си мисля, че всеки човек трябва да се стреми към това да знае, да помни и да разказва. Да задава въпроси, както на себе си, така и на другите за тези преди него. 

Да се отнася с уважение към труда и усилията им. Да влиза в музей не единствено, за да си направи снимка. Да разгледа какво има в кашоните на тавана и в мазето му, преди да реши, че не са му нужни. И ако реши, че не са, вместо да ги изхвърли на боклука, да се опита да им намери нов дом - музей, училище, библиотека, ДА "Архиви" или да ги дари на човек, който обича да пази паметта, даже и чуждата. 

Живея на място, където са са случили много исторически събития, и за което е писано много - гр. Велико Търново.“

Моята българска история

Една програма на MOVE.BG, с която популяризираме българската история и стимулираме нейния обективен прочит чрез иновативен модел на включване и съучастие. Организираме специализираното предаване “Историци и истории”, чрез което обсъждаме важни исторически теми с доказани експерти. Предаването стимулира неидеологизираното обсъждане на нашето общо минало както и съвременното му измерение.

Програмата поддържа и и интерактивна историческа карта на България, защото в сърцето на “Моята българска история” е идеята, че всички ние заедно създаваме съдържанието на нашия общ исторически разказ. Вярваме, че за да продължим напред в общото ни бъдеще, първо трябва заедно да разкажем и познаваме общото ни минало.

Помогнете ни да намерим заедно частите на нашия общ пъзел!

Разкажете ни история на нашата интерактивна карта! Защото всяка история освен лична е и наша обща!

Моята българска история- твоята история е нашата обща история!