Днес, десети ноември 2016, е ден за размисъл.
Тих, неофициален, непразнично делничен ден поглед към преживяното. Преди 27 години комунистическата партия бе принудена да се самосвали, обявявайки началото на промените, за които тя бе повече подготвена от контролирания народ.
Ветровете от полуживия тогава Съветски съюз довяха у нас третото освобождение. Освобождение, за което днешна Русия, "двойният освободител" не се хвали. Не търси и очакваната винаги "признателност" от племето на Българите - тъй както пише във възванието на Александър II до руския народ след края на кампанията на Руско-Турската война.
България продължава да напуска своето минало, което няма музей, паметта за случилото се през периода 1944-1989 стои разпокъсана.
И тръгваща си. България няма Музей на комунизма. Гузността от онова време е очевидна в неизречената и днес прошка към народа.
Противоречивият период на напускане на миналото изгони от България повече от 30% от населението ни по света.
Днес ние отбелязваме началото на един неясен тогава период на влизане в свят, който не познавахме, а днес мнозинството Българи считат за несправедлив.
27 години по-късно България е част от НАТО и член на Европейския Съюз.
Мъчително, но видимо ние сме се предвижили в посока на развитие, повече доближаваща ни, отколкото отделяща ни от света на нормалните държави. Псевдосвободен пазар определя облика на икономиката ни, но пък е ясно, че България няма път назад. В свят на нечувани, немислими допреди миг промени, извън всякакви стандарти за скорост на процесите в историята, ние трудно намираме себе си в напускането на своята роля на сива зона на интересите на Русия и Запада тук.
Турбулентна България трудно намира себе си в един все повече турбулентен свят. Ние продължаваме да търсим националната си идентификация само в генерали и героични истории, а не в онези моменти от историята, когато духът на българина е побеждавал в състезания на интелекта, предприемчивостта и волята ни за промяна и роля в световната икономика, култура, просвета.
Намирането на баланса между събитията, фактите на войната и мира се оказва най-трудната задача на времето ни днес.
Черпенето на самоличност от спорадично четената ни, неосмислена история, продължава да ни прави несигурни в това да разберем кои сме ние - строители и градители или воини и борци само. Имaме достатъчно от всичко, но трябва да поискаме да го видим.
България и българите продължаваме да търсим себе си - и днес, десети ноeвмври, е един необявен официално Ден за размисъл на мислещите и обичащи България - далеч от клишета и разделящи ни идеологии.
